20/02/2026
На 23.02.2026 г. ще се навършат 52 г. от смъртта на контраадмирал Иван Вариклечков. Той е първият български морски офицер, удостоен с адмиралско звание – контраадмирал, по време на действителна военна служба. Моряк с необикновена съдба, над която през целия му живот гордо се вее българското знаме
Когато през 1939 г. започва Втората световна война, на 10 октомври цар Борис III свиква коронен съвет. В него освен всички министри участват командирите на трите български армии и командващите на въздушните и морските войски.
- При създалата се обстановка накъде да върви България ? - пита царят.
Присъстващите се надпреварват да предлагат съюз с Германия. Накрая се изправя контраадмирал Иван Вариклечков* и казва с висок глас:
- Ваше величество, господа! Предлагам България да запази пълен въоръжен неутралитет! Германия, господа, ще загуби войната!
Настъпва гробна тишина. Пръв се окопитва военният министър генерал-лейтенант Теодоси Даскалов:
- Как не ви е срам, Вариклечков! Вие сте немски възпитаник, жена ви е германка! Как можете да правите такова предложение?
- Аз съм българин, господин генерал! - отговаря командирът на флота.
Само 17 дни по-късно, по "собствено желание", контраадмирал Иван Вариклечков е уволнен "по навършване на 25-годишна служба"... След това цар Борис III никога повече не се среща с него.
Кой е Иван Вариклечков, защо дълги години около живота му витае тайнственост, забвение? Каква е съдбата на първия български адмирал?
Както пише за него Георги Антонов, автор на книгата "Съдбата на адмирала" (ИК "Морски свят", Варна), той е израснал в семейство на военен с възрожденски традиции и силен патриотичен дух, където интересите на държавата и обществото винаги се поставят над личните. Точно заради тези свои принципи, които неотклонно следва да последния ден от живота си, адмиралът е отстранен в разцвета на силите си от военна служба, освободен е най-способният ръководител на бойния ни флот.
И това съвсем не е случайно.
През Първата световна война (1914-1918) по време на "неограничената подводна война" участва лично в действията на немските подводници в Северно море и Атлантика.
Един от начините за откриване на противника в морето е известен в някои поделения на немския флот с наименованието "Способът на Вариклечков".
Като командир на торпедоносеца "Смели" през Първата световна война отвлича от пристанище Балчик (тогава принадлежащо на Румъния) под обстрела на противника задържан от румънците турски тримачтов ветроход, за което е награден с турския орден "Меджидие".
След излизането на България от Първата световна война под огъня на германците превежда през Дунава френски войски. Награден е с Ордена на почетния легион.
На своя глава натоварва в кораба "Варна" в Оршова (Румъния) 300 български студенти, изгонени от Германия след разрива между нея и България. Следва остър сблъсък с английския и сръбския коменданти, и въпреки опита им да задържат кораба, той успява да доведе българите в родината. Даден е на военен съд за своеволието, но бива оправдан напълно.
Използвайки възможностите си на флигел-адютант на царя и началник на военната канцелария в Двореца, Вариклечков успява да издейства кредит от 200 милиона лева за развитието на флота.
Помага България да започне производството на собствени морски и речни заградни мини, които са три пъти по-евтини от вносните.
В навечерието на Втората световна война успява да внесе три торпедни катера тип "Люрсен" с универсални възможности за бойни действия.
Води тежка борба с Министерството на войната за построяване на подводници за нашия флот от немската фирма "Круп верфт". 413-тонни, те са сред най-модерните тогава. Вместо тях съмнителни интереси на наши военни налагат мнението да бъдат внесени 280-тонни подводници с качества, подходящи не за Втората, а за Първата световна война.
Разработва схема за Българско морско министерство, нему принадлежи инициативата българските морски офицери да се унифицират и да не се делят на палубни и машинни, което често пъти е повод за антагонизъм.
Негови са думите: "Не може бъдещите морски офицери на България да се обучават в полите на Витоша!"
И т.н. и т.н.
Уволнението от флота го сваля от служебната кола и го качва на магарешка каручка, защото той е принуден да стане земеделец, за да храни семейството си, като същевременно запази офицерското и човешкото си достойнство.
Изпитанията обаче продължават и дори стават още по-тежки. С идването на 9 септември 1944 г. идват арести, лагери, затвор, спиране на пенсията. Обвиняват го, че е агент на чуждо разузнаване, че е сред приближените на Борис III, че е германски възпитаник, фашист и враг на народа. Вземат му земята, която обработва, а жена му - германката Вилма-Луиза, става хамалка, за да спаси семейството от глад!
Униженията на най-образования и най-интелигентния български флотски офицер нямат край. Въпреки блестящите му качества и кариера, въпреки богатия му боен опит от войните, въпреки възможностите му на отличен организатор и стратег, въпреки четирите езика, които говори като български, знанието на стенография, машинопис, фотография...
Въпреки изключителната му почтеност и родолюбие: за него няма нищо по-свято от България и Българския морски флот. Той е влюбен в професията си. Някои от идеите му така стъписват околните, че в техните очи адмиралът се превръща в мечтател и фантазьор. Само един пример - Иван Вариклечков защитава тезата за прехвърляне на наши торпедни катери и подводници от Черно в Мраморно море... по суша!
Втората световна война потвърждава тази идея. Съветското командване прехвърля кораби и подводници на хиляди километри разстояние с... железница.
Оказва се, че адмиралът е прорицател, но не и фантазьор.
Иван Вариклечков е близък с легендарния генерал Владимир Заимов, но не прави актив от това дори когато е много затруднен. Той е първи братовчед с армейски генерал Иван Михайлов, член на Политбюро на ЦК на БКП, зам.-председател на Министерския съвет и министър на отбраната, но също не търси реабилитация чрез него, а само отравя молба да получава несправедливо спряната си пенсия.
Въпреки своята антикомунистическа убеденост, Иван Вариклечков е честен по войнишки, обективен и морален.Радва се на всяко българско постижение, възхищава се на успехите на морския ни флот след Девети септември. Прав, със сълзи на очи, изслушва съобщението, че българските кораби са достигнали един милион тона водоизместване, като казва:
- Невероятно! За такова нещо моето поколение не можеше дори да мечтае!
И 80-годишният моряк с необикновена съдба, над която през целия му живот се вее гордо българското знаме, сияе от възторг.
Починал на 23.02.1974 г. във Варна и е погребан в Централни гробища.
