DealDrop US

28/07/2026

Три истории за провал или смелостта да живееш отвъд етикета

Пеперудата първо е била гъсеница🦋

Дълго време вярвах, че спортът не е моето нещо, защото си представях, че трябва да съм отлична в него. А в училище бях много далече от най-бързата в бягането или най-добрата в скачането. Години по-късно открих нещо, което никога не бях подозирала – имам добра координация, издържлива съм и спортът не само не ми е труден, а дори ми носи удоволствие. Бягането и дългият скок все още не са ми силата, но намерих други начини да се радвам на движението. И не защото гоня високи спортни постижения, а заради удоволствието да усещам собствената си сила.

Шофьорските курсове карах два пъти. Първият път бях на 18 години. Взех листовките от първия опит, но ме скъсаха три пъти на кормуването. Бях разочарована от себе си, самочувствието ми беше сринато и се чувствах като пълен провал. Но някъде дълбоко в себе си усещах, че тази история не свършва дотук.
На 25 години започнах отново – този път с друг инструктор. Взех практическия изпит от първия опит. Днес карам спокойно, уверено и с удоволствие.

В 10-ти клас имах двойка по математика за първия срок. Математиката беше ахилесовата ми пета. Полагах огромни усилия, за да поддържам успех около 4. Затова, когато записах втори бакалавър – икономическа специалност – единственото, което истински ме притесняваше, беше висшата математика. Имах късмет с преподавател, който обясняваше сложните неща така леко, сякаш разговаряхме на кафе. Изкарах 5, и то без излишно напрежение.

Защо ви разказвам всичко това?

Защото след време осъзнах, че щях да загубя много, ако не се бях осмелила да пробвам отново, а бях останала под етикета „не ставам за спорт“, „не ставам за шофьор“, „не мога да премина през това“. Не съм знаела какъв ще е резултатът, но съм се осмелила да стъпя на пътя. Всеки път от позицията на различен опит, начин на мислене и подкрепа.

Защото след огорчението от несполучливия опит е много лесно да се заклеймим сами: „Зле съм“, „Не ставам“, „Не мога“. И, колкото и странно да звучи, това ни пази от следващ евентуален провал.

По същия начин мисля и за детските травми. Днес има изобилие от информация за тях, но не и достатъчно разбиране. Всички ние сме намерили възможно най-добрия начин да се адаптираме към средата, в която сме израснали. Именно това наричаме травматична адаптация. Тя е имала смисъл тогава. Помогнала ни е тогава.

Проблемът е, че по-късно често продължаваме да живеем така, сякаш сме още в онази среда.

Вместо адаптацията да се промени спрямо живота, който имаме днес, тя се превръща в етикет. А зад този етикет човек често се крие от възможността да опита нещо различно, защото различното носи риск от ново разочарование.
Да, знам, че е страшно. Знам, че се иска смелост. Трудно е.

Но избирам да вярвам. Вярвам, че човекът не е точка. Той е многоточие.

Между това, което ни се е случило, и това, което искаме за себе си, има едно пространство. В него се намира изборът.
Изборът да опитаме още веднъж. Да пробваме различно поведение. Да сменим средата, учителя или гледната точка. Да си дадем време. Да бъдем по-мили със себе си. Да не приемаме временния неуспех за окончателна присъда. Да осъзнаем, че историята, която имаме е обективен факт и част от нашия опит, но това не сме самите ние веднъж и завинаги. Нещата не са черно-бели. Има нюанси.

Целта не е да станем някой съвсем различен, а да изградим в себе си онова, което ни липсва, за да стигнем там, където искаме.

Затова днес ви приканвам да се запитате: „Кой е етикетът, който ме ограничава?“

Много бих се радвала, ако някой има желание и събере куража да сподели в коментарите от какви етикети се е отървал. Това може да вдъхнови някого 🙂

Всяка пеперуда е била първо гъсеница 🦋

22/07/2026

Никой не е станал „свръхчовек“ – дори терапевтът, преминал през много години лична терапия.

Почти винаги клиентите (в това число и аз в началото на моята лична терапия) си представят терапевтичния процес като игра с нива. Някъде там има последно ниво, в което играта е превъртяна и героят – терапевтът или самият клиент в бъдеще – вече е недосегаем за „лошите“ емоции. Винаги знае какво да направи, не се разболява от тежки болести, живее в хармония с партньора и децата си, не изпитва тревога, тъга, срам или гняв, знае точно какво да каже и кога да го каже.

Ако всичко това беше възможно, би означавало психотерапията да премахва човешкото от човека.

Слава Богу, не е така.

Психотерапията не ни прави по-малко хора. Тя ни учи как да се помирим с човещината си. Да трансформираме онова, което вече не работи за нас, да изградим нови начини на мислене и поведение, да разширим онзи вътрешен оазис, в който Аз-ът се чувства съответен на емоциите си, наясно с мотивите си и достатъчно стабилен в изборите и решенията си.

В терапията не работим, за да станем неуязвими. Работим, за да можем да понесем своята уязвимост и дори в нея да усещаме, че можем да се справим, а когато не можем – да си позволим да потърсим помощ.

Постепенно се доизграждаме така, че да станем стабилна опора за самите себе си. Приемаме, че и ние, както всички останали хора на този свят, сме имали несъвършени родители. Едва когато приемем тяхната несъвършеност, можем истински да приемем и своята.

Няма да ви лъжа – в мен все още съществува една част, която пази идеализма. Добавих и реализма. Сега все по-често тези две части се срещат по средата. Което е облекчаващо.

Някъде прочетох, че човекът си остава незавършен проект. И вярвам, че в това има смисъл. Представяте ли си колко тежко би било, ако наистина имаше момент, в който сме „готови“? Ако нямаше какво повече да откриваме за себе си, какво да променяме, какво да учим, какво да преживяваме?

Тази незавършеност е част от нашата човечност. Не сме счупени неща, които трябва да бъдат поправени веднъж завинаги. Ние сме ученици в процес на движение, промяна и понякога се връщаме към едни и същи уроци, но всеки път от различно място.

Целта не е някой ден да достигнем последното ниво на играта. Вярвам, че целта е да се научим да играем по-добре с това, с което разполагаме първоначално и с това, което добавяме в последствие – с всичките си силни страни, слабости, страхове, надежди и несъвършенства. Защото именно там, в цялата тази човешка сложност, животът ври и кипи.

22/07/2026

Едно неизказано очакване може да се превърне в голямо разочарование.
Много конфликти не възникват от липсата на любов, а от липсата на ясно изразени нужди.
Дори най-любящият партньор не може да чете мислите ни.

Вместо:
❌ „Трябваше сам/а да се сетиш.“
❌ „Щом не се сети, значи не ме обича.“

Опитай:
❤️„Имам нужда от малко повече внимание днес.“
❤️ „Бих се почувствал/а по-щастлив/а, ако...“
❤️ „Много бих искал/а да...“

Здравите отношения се изграждат с разговори, а не с догадки.
Да кажеш какво ти е нужно не е слабост. Това е смелост. Това е доверие.
И това дава шанс на другия да бъде до теб по начина, от който наистина имаш нужда.
Едно от богатствата на здравите партньорски взаимоотношения е откровеният разговор.

11/07/2026

Нека бъдем реалисти - екраните са част от живота ни и ще бъдат все по-голяма част от живота на нашите деца. Въпросите са: от каква възраст и по какъв начин?

" ЕКРАННО ДЕТСТВО“ е документален филм за екранната зависимост при децата, прекомерното екранно време и цената, която плащаме, когато виртуалният свят започне да измества човешката връзка.

Във филма ще видите и чуете историите на родители и деца в България, както и мнението на специалисти. Но това далеч не е местен проблем - напротив, ние все още имаме шанс да не стигнем до крайност, като се поучим от чуждия опит. Защото вече съществуват специализирани клиники и рехабилитационни центрове за лечение на зависимост от екрани, интернет, социални медии и видеоигри. С нарастването на проблема през последните години, много държави откриха както държавни клинични звена, така и луксозни частни центрове за т.нар. „дигитален детокс“. Такива вече има във Великобритания, Швейцария, Италия, САЩ, Абу Даби, Китай, Южна Корея.

Надявам се повече хора да изгледат филма семейно, защото децата също би трябвало да са част от диалога за времето пред екраните.

06/07/2026

Споделям част от личната история на тази дама - заради тези от вас, които чувстват, че не са достатъчно... (каквото и да е), заради родителите, които в тревогата си подхождат с критика, вместо с емпатия, заради коварството, което се крие зад маската на идеала за красота в днешни дни.

Нека бъдем здрави - психически и физически. Здравият човек е красив човек ❤️

❗️Анорексията не започна, когато спрях да се храня, а много преди това❗️

Тези снимки и колажи връщат толкова много спомени и мисли. Преди, когато гледах лявата снимка, виждах единствено момиче с наднормено тегло. Днес виждам едно усмихнато дете, което отчаяно е искало да бъде прието 🥺

Да, имах повече килограми и с всичко, което знам като специалист, няма да кажа, че това е без значение. Наднорменото тегло при децата крие реални рискове за физическото и психичното здраве и когато родителите го забележат, е важно да реагират 🧑‍🧑‍🧒

Има обаче огромна разлика между това да помогнеш на едно дете да изгради по-здравословни навици и това да го накараш да повярва, че с него има нещо нередно 💔

За съжаление, аз не помня разговори за здраве, но ясно помня подигравките, прякорите и подмятанията около храненето ми… “Прасенцето Пиги”, “Поничка”, “Грозна”, “Спри да ядеш, виж се на какво си заприличала”, “Скоро ще се търкаляш” 😢

Помня как с всяка година все повече започвах да вярвам, че проблемът съм аз.
Децата не умеят да правят разлика между “имам проблем, който можем да решим” и “аз съм проблемът”. Ако постоянно чуват критика, подигравки или коментари за външния си вид, много лесно започват да свързват собствената си стойност с числото на кантара ⏲️

И тук не говорим само за лична история. Днес науката е категорична, че подигравките и стигматизирането заради теглото не помагат на децата да отслабнат по здравословен начин. Напротив 👉 те увеличават риска от ниска самооценка, тревожност, депресия, крайни диети и хранителни разстройства 🍽️

Точно това се случи и с мен. Повярвах, че ако отслабна, най-накрая това ще реши абсолютно всичките ми проблеми и ще бъда достатъчна и приета ❤️‍🩹

Когато започнах да свалям тегло, заваляха комплименти, получавах внимание, одобрение и признание, за които бях мечтала.
Мозъкът ми постепенно започна да свързва отслабването с приемането и щастието. Всеки свален килограм засилваше желанието да сваля още един.
Точно така работят хранителните разстройства ⚠️

Снимката вдясно е също толкова трудна за мен. По нея има толкова много за казване, че дори не знам откъде да започна и как да сбия всички тези години на борба в няколко изречения. Тя е направена след рецидив в хранителното ми разстройство и достигането на едно от най-ниските числа, които някога бях виждала на кантара ⏲️
Харесвах се, даже много се харесвах. Вероятно си личи и по усмивката ми. Точно това прави хранителните разстройства толкова коварни. Те не те карат да се чувстваш болен. Карат те да се чувстваш успешен ✨

Всъщност, в този колаж има две различни тела, но една и съща болка…
⬅️ на лявата вярвах, че никой няма да ме приеме, защото съм с наднормено тегло
➡️ на дясната вярвах, че трябва да отслабна още, за да бъда достатъчна

И какво реално излиза 👉 проблемът рядко е само в килограмите, често е в убеждението, че любовта, приемането и уважението трябва да бъдат заслужени чрез тялото и външния вид🪞

Затова, ако сте родител и се притеснявате за теглото на детето си, не затваряйте очите си, но и не започвайте с критика ❌

Започнете с разбиране, общи разходки, разнообразна храна, с движение, което носи удоволствие, с разговори за здраве и грижа за тялото, а не за външен вид. Бъдете пример, защото децата много по-често следват това, което виждат, отколкото това, което чуват 🗣️

Когато едно дете има наднормено тегло, то не се нуждае от подигравки и срам. Нуждае се от родители, които ще му помогнат да изгради по-здравословни навици с любов, търпение и личен пример ❤️

И всъщност, това не е в сила само за децата. Същото важи и за нас, възрастните. Независимо дали се опитваме да отслабнем, да изградим по-добри навици, да постигнем дадена цел или просто да се грижим повече за себе си, много по-далеч стигаме, когато до нас има човек, който ни подкрепя 🫂

26/06/2026

Щастието е подвижно. То е гъвкаво, трудно уловимо и сякаш винаги намига от някой бъдещ момент. Именно защото е преходно, то е толкова сладко.

Когато се влюбим, често проектираме върху Другия всичко, което вярваме, че ще ни направи щастливи. И действително – за известно време се чувстваме сякаш сме на седмото небе. Но постепенно илюзиите започват да се разсейват. Ежедневието, общите преживявания и осъзнаването, че Другият наистина е друг човек, ни срещат с реалността.

Точно тогава започва същинската работа върху връзката. Не тази, която се гради върху идеализацията, а онази, която изисква взаимно опознаване, приемане и готовност за промяна. Истинската близост неизбежно променя и двамата партньори. Тя разширява вътрешния им свят и ги кани да надраснат собствените си ограничения. Понякога този процес минава през страдание, макар това съвсем да не е задължително.

Независимо дали говорим за брак или за дългосрочна връзка, без уязвимост не може да има истинско свързване. Да се покажеш такъв, какъвто си – с несигурността, страховете и надеждите си – изисква смелост.

Както пише Брене Браун, най-голямата сила е способността да покажеш своята уязвимост. Неслучайно думата кураж произлиза от латинското cor – „сърце“. Да имаш кураж означава не просто да бъдеш силен, а да действаш със сърце, дори когато това те прави уязвим.

#психология #психотерапия #партньорскивзаимоотношения

26/06/2026

Силен стрес,
потиснати емоции
и нерешени конфликти...
💧 Понякога преживяната травма е толкова тежка, че психиката „превежда“ болката на езика на тялото – например чрез стомашен дискомфорт, загуба на глас или парализа.
💙 Факт е, че умът и тялото ни са дълбоко свързани – мозъкът управлява функциите на организма, затова всяко емоционално разстройство има отражение върху физическото ни състояние. Прочетете повече: https://tinyurl.com/ynxb8kvr

23/06/2026

Познато ли ви е? :)

И се къпят всеки ден!!

23/06/2026

За тези, които имат нужда да чуят това - точно сега или по принцип :)

#запсихологията