21/04/2026
Тунис
Каква я мислех, а каква стана…
Миналата година приключи с нещо важно за мен – издаването на първата ми книга.
Дойде новата година.
А тя започна трудно.
Една душа отлетя. Стана звездичка на небето…
Не беше леко.
Но не бях сам.
Бяхме заедно със семейството ми.
Приятели стояха с мен. С нас.
Нещо в мен беше пораснало.
Подкрепа дойде и от още едно място.
Една откровена лична история, разказана през сълзи.
История за неотдавна случило се – когато друг баща е отлетял.
История без грим.
История с благодарност.
История с уроци и отворени очи.
Донесе смирение.
Разказа ми я тя.
А тя дойде като подарък от вселената.
На Ивановден.
Без да знам – ме подготви за предстоящия полет.
Свързахме се. Като хора.
Намерихме общи неща – в ценности, в поглед към живота.
Научихме неща един от друг.
И тогава дойде поканата ѝ.
Да приключенстваме заедно.
Тунис.
Доброволчество.
Работа по ремонта на 80-тонна ветроходна яхта.
Живот със семейството на домакините.
Сахара. Море. Култура.
Доверих се и скочих във възможността.
Приех поканата ѝ.
Дори Тунис да не беше в списъка ми от места за посещение.
Не познавах и хората.
Изминаха първите 40 дни от полета на душата.
Оставих всичко.
Пристигнах в Тунис.
Тя ме посрещна.
Дните се нижеха като огърлица от миди.
Всяка вечер – още едно мънисто.
Постепенно разбрах, че съм тръгнал на едномесечно „рафтинг спускане“ във вътрешния си свят.
Имаше бързеи.
После – спокойни води.
Носеха тишина
И пак бързеи.
И пак бавнота.
Тук-таме покрай „реката“ виждахме красота.
Сахара.
Морето.
Историята
Хората.
Огърлицата продължаваше да звъни.
Уви, така се случи.
Разминахме се.
Спускахме се с различни лодки
по една и съща невидима река.
Управлявахме ги по различен начин.
Понякога се сблъсквахме.
Понякога намирахме обща скорост.
Стигнахме края.
Слязохме уморени.
Благодарни – че опитахме.
Че стигнахме.
Всеки пое по своя път.
Със своя урок.
А на вас случвало ли ви се е да се разминавате с хора, с които сте тръгнали заедно?
